Онлайн обучението дава широки възможности на учещите се, но в едно затворено пространство. Нашето настояще пред екрана подсказва, че ще настъпи бъдеще, в което студентите ще имат достъп до много по-широка палитра от дисциплини и до квалификация не само в традиционния университет, но и благодарение на други вече навлизащи онлайн платформи, уъркшопове и мийтинги. До всичко това те ще имат достъп без да напускат своето личното си, затворено пространство – своя дом.
Както всеки преход към нова система, всичко това ще се случи с много жертви – учещите ще изгубят достъпа до възможността да изграждат социални контакти помежду си и не ще могат да излизат толкова често от зоната си на комфорт. Неизвестно е и какво ще бъде качеството на онлайн образованието, което ще се предоставя. Иде време да си зададем въпроса какви лекари ще ни лекуват, какви юристи ще ни консултират и какви инженери ще строят пътищата ни.
В този контекст мерките, свързани с пандемията, от една страна дават началото на един нов тип човек, свързан по-емоционално с екрана, отколкото със себеподобните си, а от друга – на един нов свят, който ще се характеризира с множество рискове и бързо адаптиране към „нови реалности“.
Коронавирусът послужи като катализатор на промени, предизвиквани вследствие на кризата на глобализацията, която беше замразена от световната пандемия. Икономическото рухване от 2008 година, Арабската пролет, Майданът в Украйна, казусът „Крим“ и търговският конфликт между САЩ и Китай многократно даваха сигнал на човечеството, че системата, в която то съществува, буксува.
На микрониво мерките против пандемията в някои случаи не успяха да намалят заразата, но нанесоха удар по малкия и среден бизнес по целия свят и увеличиха в пъти приходите на ръководителите на водещите софтуерни и фармацевтични корпорации. По този начин отдавна обсъжданият проблем за неравенството се задълбочи, за което алармира и Клаус Шваб – президент на Световния икономическия форум.
В своята книга „Covid-19: Голямото зануляване“ (подложена на съществена критика от световната общественост) Шваб апелира за преосмисляне на днешната икономическа система която „създаде толкова много просперитет в златния век на американския капитализъм през 50-те и 60-те години и която предизвиква неравенство и климатични промени днес.“ На практика голямото зануляване би означавало фундаментална промяна в индустриите, в обществата и във воденето на политика. Основата на „зануляването“ е новият тип на социална и енергийна система, базирани на борба с неравенствата без определена конкретика и на зелена енергетика без вредни емисии.
Тези фундаментални реформи напомнят на новия международен ред след края на Втората световна война, когато в Бретън Уудс се събират водещи политици и икономисти, чиито решения водят до създаването на нова световна икономическа и финансова система. Нейните флагмани са живи и днес – Световната банка и Международният валутен фонд.
Съставна характеристика на политическия „ландшафт“ след 1945 година е биполярната система на международните отношения, когато САЩ и СССР влизат в схватка за лидерството. Техни оръжия са универсалните концепции за бъдещето на света – колективният Запад със своя модел за свобода на словото и пазарна икономика, а социалистическия лагер с идеята за социална справедливост и планова икономика.
След т.нар. край на Студената война и развръзката на съперничеството започна бързата и на моменти агресивна глобализация на света. Коронакризата постави пауза на този тридесетгодишен процес.
След обявяването на пандемията станахме свидетели на затварянето на границите, на спирането на транспорта и зануляването на икономическото взаимодействие между народите. Тогава светът „спря“, а хората и част от стоките изгубиха възможността да се придвижват свободно между страни и континенти. В следствие на това колективно „затваряне“ се очерта тенденцията на регионализация на отделни концентрирани в себе си макрорегиони като Китай, Русия и част от страните от бившия СССР, Европейския съюз и САЩ и Канада, които се характеризират с голямо население (от 300 млн. до 1 млрд. души), с достатъчен суровинен и човешки ресурс, които свидетелстват за относителна самодостатъчност.
Всеки един от тези блокове се сблъсква със собствени, екзистенциални проблеми, които зреят отдавна.
Китай укрепна благодарение на пандемията, но все още страда от вътрешни противоречия, които ще се задълбочават до тяхната развръзка през 2021 година, когато ще бъде избрано ново ръководство на управляващата комунистическа партия.
Поднебесната се заявява като нов световен лидер, който би изместил Америка от върха на „геополитическата пирамида“, но се сблъсква с липсата на своя собствена концепция за бъдещето на човечеството, каквато имаха СССР и САЩ в хода на борбата за хегемония помежду им.
Русия завърши своя път на запад, може би окончателно, по време на украинската криза и обърна не до толкова уверен поглед на изток без ясна перспектива. В този ред на мисли Владислав Сурков се оказва прав в написаната от него статия „Самотата на нечистокръвния (14+)“, че бъдещето на Русия е да бъде сама в продължение на столетия, търсейки себе си. Авторът издига тезата, че „епичното пътешествие на Русия на запад е завършило“ след събитията в Крим, но тя няма какво да търси и на изток, защото вече е била там около половин хилядолетие назад. Така тя се опитва да обедини около себе си бившите съветски републики. Това се случва трудно и бавно поради концептуални различия между нея и по-малките страни.
В Съединените щати пандемията открои проблемите на здравната система и на етническата ситуация и изигра лоша шега на Доналд Тръмп в хода на изборите. Засега „световната метрополия“ дава само подсказки за своето бъдеще, което ще бъде разказано от предстоящата президентска администрация, сходна с тази на Барак Обама от преди четири години. Въпреки вече ясния резултат от изборите американското общество остава дълбоко разделено що се касае социалното неравенство и политическия избор за бъдещето на страната.
Пандемията очерта може би най-фундаменталния проблем за Европейския съюз. С настъпването на болестта страните от привидно интегрираната Европа проявиха егоизъм и апатия една към друга, а брюкселският елит показа дефицит на воля за ефективно справяне с кризата поради липсата на изработени общи мерки за противодействието й. Така възникват два въпроса: може ли „центърът“ на световната история и култура да запази себе си и гражданите си? И трябва ли светът да остава европоцентричен с оглед на политическата и демографска „летаргия“, която настъпва на Стария континент?
Пандемията е сигнал за Европа, че за нея настъпва ново историческо време, по подобие на настъпването на Ренесанса и Великите географски открития след чумата от XIV век. Именно тогава Европа окончателно се утвърждава като център на света и тя получава привилегията да пише неговата история. Коронавирусът е с перспектива да стане онази повратна точка за идването на промени, които обаче няма да са благоприятни за Стария континент, за разлика от тези от преди седем века, когато той се издигна до онзи политически, икономически и научен център със своя собствена универсална културна концепция за света въпреки различията и липсата на консенсус между народите, които го населяваха.
Вследствие на „регионалната самоизолация“ геополитическата „шахматна дъска“ от 20-те години на XXI век има потенциала да заприлича повече на тази от 50-те години на XX век, отколкото на тази от преди десет години. Неизвестното е как ще бъдат конструирани световните системи за търговия, финанси и сигурност, ако въобще може да се говори за глобални институти. Една от големите разлики между края на Втората световна война и потенциалния край на пандемията би била промяната на източниците на енергия. Има вероятност нефтът да бъде детрониран и заменен с вятър и слънце, а това би ни коствало още жертви.