В разгара на лятото, около и без друго нестихващите проблеми, свързани с родното образование, изневиделица изникна още един – дължината на най-голямата ваканция на учениците. Както всичко, което през последните години се обявява за „реформа“, и тази новина бе приета остро и разбуни духовете на родители, учители и изобщо всички, които някога са минали през училищния праг.
Най-много гласове в публичното пространство се чуха в защита на „свещените“ три месеца почивка. Но дали има реални основания тя да се запази в този, непипан от близо век размер?
Всъщност не всички помнят, че лятната ваканция е толкова дълга, защото по това време кипи усилен селскостопански труд, а българите, като традиционно аграрен народ, навремето сме разчитали на децата в прибирането на реколтата.
После семейната помощ на полето се замести с масовите бригадирски кампании, когато за прибирането на хиляди тонове земеделска продукция бе използван безплатния детски труд. Тогава реално учебната година започва в края на октомври.
По време на проточилия се преход много промени бяха направени с цел адаптиране на образованието към съвременните изисквания. Натоварването към децата започна уж леко и прецизно, но като изтървана по нанадолнище снежна топка, набра инерция, излезе от контрол и се превърна в лавина. Натискът над учениците стана неимоверно силен, но почти не се чуват гласове в тяхна защита. Обикновено, когато стане все пак въпрос за тях, започват обвиненията, че са невъзпитани, немотивирани, агресивни. Сякаш не те са в центъра на образователната система, а са досадни натрапници, които се пречкат из училище. И рядко се запитваме – нали това са нашите деца? Нали ние ги възпитаваме – семейството, училището, обществото? Думите звучат прекалено абстрактно, но не е ли абстрактна и отговорността ни към тях.
А всъщност децата са чудесни – стига да има кой да работи наистина в техен интерес и да успее да развие капацитета им. Примерите са достатъчно красноречиви – първите места по световни олимпиади, международните отличия и награди. Дори – о,чудо! – вечните виновни за родните проблеми – децата от малцинствата, които тук не могат да завършат дори началните класове, в държави с работеща образователна система показват съвсем различни резултати. Значи проблемът не е в децата.
Но да се върнем на лятната ваканция. И да си зададем въпросите: какво всъщност правят нашите деца през лятото? Кой реално упражнява контрол върху тях? Какво научават и какво от зазубрените учебни уроци забравят през летните месеци? Колко повече време прекарват с родителите си? Или с връстниците си? Изобщо – какво печелят през дългата почивка?
Тъжното е, че децата всъщност искат да си почиват не толкова от ученето, а от училището. Значи нещо сериозно не е наред с него. И поредната буря в чаша вода, която се разплиска из медийното пространство, за пореден път ще подмине най-важните проблеми на все по-нефункциониращата образователна система. А именно – задълбочаващата се функционална /и граматическа/ неграмотност, липсата на реални знания, сривът на дисциплината и плачевните крайни резултати.
МОН отстъпи за дължината на ваканцията. И какво от това? Ще направи ли учебните програми адекватни, материалът – интересен, учителите – вдъхновяващи, учебните стаи – уютни и приятни, раниците – по-леки, а децата – мотивирани и ентусиазирани? Едва ли. Само леко отдъхване. До следваща „реформа“.
