Една човешка драма стресна Пазарджик през слънчева августовска сутрин, малко преди 8 часа. Драма, която можеше да бъде трагедия.
Необичайната гледка на пътнически микробус, паркирал пред един от новите фонтани на града, спря минувачите. Оказа се, че 74-годишен шофьор е получил инфаркт и загубил контрол над бус, който е на Дневния център за възрастни хора с увреждания в село Звъничево. Дошлата линейка само констатирала смъртта на водача. Най-искрени съболезнования на близките му!
Но след като отминат емоциите изникват два много важни момента, които някак останаха в сянка. Първо – починалият е на 74 години и второ – злополучният бус е служебен и редовно превозва хора. Какво следва от тези факти? Че човек на преклонна възраст, 10 години след утвърдената за пенсия, работи като превозвач на хора. Забележете, че починалият мъж е бил на 74 години – точно колкото е средната продължителност на живота на мъжете в България!
Близки коментираха, че шофьорът бил предотвратил по-голяма трагедия, като избегнал евентуален сблъсък. Но къде са фактите? Според положението на буса по-скоро изглежда сякаш той просто е продължил трасето на улица „Гурко“, докато не е опрял в бордюра на фонтана. Не се вижда и спирачен път. Несъмнено скоростта е била ниска, но защо вместо предполагаеми спасителни маневри, шофьорът просто не е натиснал спирачката?
Но не искам да влизам в тълкувания, които са в сферата на компетентентните органи. Малко встрани от конкретния случай, ден преди този инцидент, един друг шофьор в напреднала възраст се заби в ЖП прелез с пусната сигнализация и беше премазан последователно от двата влака, които се разминават там. Разбира се, никой не може да забрани на правоспособен водач да шофира, но да превозва пътници е съвсем друго.
С цялото ми уважение към хората на преклонна възраст, доказано е, че с напредването на времето рефлексите се забавят и това е напълно в реда на нещата. Но не е в реда на нещата човек на възраст 10 години над пенсионната, да работи като превозвач на хора и да рискува животи.
Като избегната потенциална трагедия, всъщност, трябва да се приема фактът, че не е имало пътници в микробуса. Затова нека пропуснем предполагаемите персонални геройства. Вместо това да зададем въпросите – докога щеше да е на работа този човек? До колко години щеше да превозва хора? Кой позволи това да се случи? Кой държи на държавна работа толкова възрастни хора?
Кога щяха да бъдат натиснати спирачките?
